Ролята на родителя: как да подкрепяте, без да натискате

Почти всеки родител, застанал край терена, иска едно и също: детето му да е добре. Разликата е в това какво правим с това желание през следващите деветдесет минути.

Авторите на проучване сред млади футболисти, техни треньори и родители (Visek и колеги, 2015) отбелязват, че децата посочват удоволствието като основна причина да спортуват, а липсата му — като основна причина да се откажат. Затова най-доброто, което може да направи родителят, е да пази удоволствието от играта. Прекаленият натиск и усещането, че играеш за някой друг, са сред нещата, които лесно го отнемат — това е наблюдение от практиката, а не твърдение на цитираното проучване. Родителят е в позиция да влияе и върху двете.

Единственият въпрос след мача

Има един въпрос, който върши работа почти винаги, и той не е „колко отбелязахте“.

„Хареса ли ти?“

Той поставя удоволствието в центъра, не резултата. Оттам разговорът тръгва естествено и обикновено детето само стига до това, което го е затруднило — но по свое желание и в свой ритъм.

Ако искате нещо по-конкретно, работят и: „кое беше най-забавното днес“, „нещо ново ли научихте“, „как мина с момчетата“.

Пътят към вкъщи

Времето в колата след мач е може би най-натовареният емоционално момент от цялата седмица. Детето е изморено, често разочаровано и няма къде да отиде.

Няколко неща, които помагат:

• Изчакайте детето да заговори първо. Мълчанието не е проблем, който трябва да решите.
• Не правете анализ на мача. Треньорът вече го е направил или ще го направи.
• Не критикувайте съотборниците, съдията или треньора. Детето ще запомни тона, не аргумента.
• Ако е плакало, признайте чувството, без да го оправяте: „знам, беше гадно“ е достатъчно.

Ако разговор за представянето наистина е нужен, отложете го за следващия ден. Разстоянието от няколко часа променя всичко.

От страничната линия

Викането от банкета е почти универсално и по-често пречи, отколкото помага. Не защото е злонамерено, а защото поставя детето между два гласа — този на треньора и вашия.

Дете, което чува „подай“ от трибуната и „задръж“ от треньора, може да спре да решава само. А решаването е основното нещо, което се учи във футбола.

Практичното правило е просто: аплодирайте добрите неща, включително на противниковия отбор, и не давайте инструкции.

Особено внимание заслужава реакцията при грешка. Ако след всяка загубена топка детето поглежда към вас, това е знак, че може да играе, за да не ви разочарова, а не за да се справи със ситуацията.

Похвалата, която работи

Не всяка похвала има еднакъв ефект. „Ти си най-добрият на терена“ звучи добре, но носи очакване, което следващата седмица може да не бъде оправдано.

По-полезно е да хвалите неща, които детето контролира:

• усилието — „днес тича до последната минута“;
• смелостта — „хареса ми, че опита да пробиеш, въпреки че не се получи“;
• отношението — „видях, че вдигна съотборника си, това е важно“;
• напредъка спрямо самото него, а не спрямо другите.

Тази разлика не е козметична. В експерименти с деца в 5. клас похвалата за интелигентност („ти си умен“) е довела до по-малка упоритост след неуспех, по-малко удоволствие от задачата и по-лоши резултати, отколкото похвалата за усилие (Mueller и Dweck, 1998). Това не е изследване във футбола, затова го четем като посока, а не като правило: по-безопасно е да хвалите усилието, не етикета.

Границата с треньора

Треньорът отговаря за състава, позицията, минутите и методиката. Родителят отговаря за това детето да е нахранено, отпочинало, навреме на терена и спокойно.

Смесването на тези две роли е основният източник на конфликти. Това не означава, че нямате право на въпроси — имате, и е нормално да ги зададете. Важни са само три неща: насаме, не веднага след мач и не пред детето.

Легитимни теми за разговор с треньора са безопасността, отношението към детето, системно много малко игрово време и всичко, свързано със здравето. Съставът за следващия мач не е.

Няколко изречения, които си струва да оставите настрана

• „На твоята възраст аз вече…“
• „Защо не игра като онова момче?“
• „Толкова пари даваме за това.“
• „Ако не се стегнеш, спираме футбола.“
• „Следващия път да отбележиш.“

Всяко от тях премества центъра от играта към очакването и превръща спорта в задължение.

Когато детето иска да спре

Много деца поне веднъж казват „не искам да ходя“. Първата стъпка не е решение, а въпрос: какво точно се е променило. Причината може да е умора, конфликт със съотборник, страх от определено упражнение, проблем в училище или просто лош ден.

Ако след разговор желанието остане, отстъплението не е провал. Понякога пауза от няколко седмици може да върне желанието. А понякога детето наистина иска нещо друго — и това е приемлив изход. По-подробно за тази ситуация — в статията детето не иска да ходи на тренировка: какво да правим.

Спортът е за детето. Когато престане да бъде, си струва да се преразгледа не детето, а причината.

Какво всъщност е подкрепата

Подкрепата изглежда доста по-незабележимо, отколкото повечето хора очакват. Тя е в това да закарате детето навреме, да сте на трибуната и да мълчите, да го прегърнете след загуба и да го попитате дали му е било забавно.

Тя не изисква познания по футбол. Изисква единствено спокойствие, което е учудващо трудно.

Ако детето иска да се упражнява и вкъщи, подкрепата е да му помогнете със засичането и броенето и да не го сравнявате с другите. Как работи програмата „Тренирай вкъщи“ и колко време е разумно да отделя детето, е обяснено на страницата За родители и треньори.

Заключение

Децата остават в спорта най-вече заради удоволствието от играта — и точно него родителят може най-лесно да опази или да изгуби, ако то бъде изместено от очакване.

Ако не сте сигурни какво да кажете след поредния мач, изберете най-простото. „Хареса ли ти?“, а после „беше ми приятно да те гледам“. Останалото го оставете на треньора и на времето.

Ако тепърва търсите школа, пробната тренировка е добър момент да погледнете не само детето, а и как се държат родителите край терена. За нашата школа има повече на страницата на детската футболна академия за Шумен и региона.

Източници

• Visek, A. J.; Achrati, S. M.; Mannix, H.; McDonnell, K.; Harris, B. S.; DiPietro, L. (2015). The fun integration theory: toward sustaining children and adolescents sport participation. Journal of Physical Activity and Health, 12(3), 424–433.
• Mueller, C. M.; Dweck, C. S. (1998). Praise for intelligence can undermine children's motivation and performance. Journal of Personality and Social Psychology, 75(1), 33–52.